Магията на Хималаите Ден 13 – връх Полежан (4672 м.)

Ден 13. Госайн кунд(4380 м.) – Гопте (3440 м.)

06:10… студ… студ… студ…

Ставам и започвам да снова, за да се стопля. Днес няма да снимам изгрева, защото от студа нощес и фактa, че тръгваме надолу нещо настроението ми е никакво. Оправям багажа и отивам на закуска. Хапвам мълчаливо докато около мен щъкат приятелите от нашата група и различни непалци. След закуската излизам навън и съм сам на калната и прашна улица. Часът е 8 сутринта, а слънцето грее и в небето няма облаци.

Нашата лоджия е най-първата и в най-ниско, а над нас има още няколко, които се пробуждат и в далечината виждам няколко групи да се подготвят за тръгване. Вдишвам дълбоко от прекрасно чистият въздух и се потапям в събуждащото се място около мен. Тутакси настроението се покачва. Да, слизаме надолу, но имаме още 4 дни в планината. Какво ли ще ни разкрие тя… След няколко минутки всички сме навън и чакаме сигнала за тръгване.

И днес започва ударно. Точно тръгнахме от хотела, когато чуваме далечен шум. Шум, който е много нетипичен за планината. Бързо осъзнаваме, че това е хеликоптер, който, се приближава към нас с висока скорост. А това може да означава само едно – някой има симптоми на остра височинна болест. Оказва се едно момиче от израелска група, пристигнали малко след нас вчера.

Явно са се изкачили прекалено бързо до 4400 и последствията са видими. Двама я носят, а тя се опитва да ходи сама доколкото това е възможно, но буквално припада на всяка трета-четвърта крачка и увисва в ръцете на приятелите ѝ. Натовариха я в хеликоптера, пилота наду тръстърите и със силен шум отлетя в посока Катманду. Дано момичето се оправи. Това е вторият път, когато виждаме медицински хеликоптер тук. Първият път беше, когато бяхме в Туло Сябру. Видяхме го в далечината да се отправя в посока село Лангтанг и минутки след това да се връща в обратно. Сега вече съвсем ясно разбирам защо Мишо толкова държеше да не се бърза нагоре преди десетина дни.

Ние продължаваме по пътеката към превала и най-високото езеро Суря кунд(Слънчевото езеро). Пътеката е приятна и се извива през циркуса на езерата Госай. Прекосихме няколко снежни преспи и се озовахме на превала. Мишо зърна един близък връх и ние без да се двоумим хвърлихме раниците на Прем и Таши и се разходихме до върха. Нов рекорд за мен – 4672 м. Това се оказа и най-високата точка на трека ни. Наредихме се за обща снимка, а после се поразпръснахме всеки да се снима. След минутки всички бяхме полегнали, наслаждавайки се на гледката към слънчевото езеро.

Мишо разгледа картата, за да потърси името на върха. Върха намери, но на картата не беше написано името му. И така, както си бяхме полегнали на него си го кръстихме Полежан(4672 м.). Поостанахме 30-ина минутки на него и се присъединихме към нетърпеливите Прем и Таши, за да продължим по пътеката надолу. Очаква ни много дълъг преход и все надолу, стръмно надолу. По пътеката се виждаха някакви хора, на които искрено съчувствах, че пътят им е нагоре. Но те потни и пуфтящи казваха по едно ухилено Намасте!, когато се разминавахме, и продължаваха нагоре към целта си – там от където ние тръгнахме.

Няколко часа след тръгването пристигнахме на мястото за обяд – една много мръсна лоджия, която е кацнала на стръмния склон. За съжаление имаше ниска облачност и нямаше добра гледка към долината надолу, а самата лоджия не заслужаваше да се снима. Седнахме на масата на възрастна двойка от Великобритания. И двамата бяха над 60 годишни и това е трето ходене в могъщите Хималаи за тях. Идвали в района на Анапруна преди няколко години, а първия път бил, когато са били млади. През цялото време се радвали от далече на размера и веселостта на нашата група, както и се изумили от скоростта, с която се движим. След бърз, но приятен обяд с непринуден разговор с британците продължаваме надолу. А пътят ни е все в тази посока – надолу.

На 8-ия час след тръгването си от езерата пристигнахме на мястото ни за спане – Гопте, х-л Мендо. Стаите са потънали в прах. Столовата е покрита с мръсни и изтъркани, много прашни килими, а банята… е, баня няма. Последното ни къпане беше в прекрасният дом на Чесум Лама в Туло сябро, преди три дни. Дано утре имаме късмет с банята.

Въпреки страхотното настроение и атмосфера тази вечер пак лягам рано – в 22 часа. Лоджията беше много, много мръсна. В пътеводителя на Lonely Planet от 2009-та тя е описана като капан за мишки, но и това ще преживеем. Все пак е най-добрата в Гопте. Лека нощ.

Снимки: https://goo.gl/photos/Pg8Edbmeu7vwqQLK9