Петък, 17 часа. Края на работния ден. Качвам се в колата и потеглям към спирка на метрото “Цариградско шосе”, за да взема Ицо и Ники. След само няколко часа тримата ще бъдем на ЦПШ Мальовица, където ще оставим колата и ще се отправим на няколко часово приключение до Страшно езеро.

За да се стигне до Страшно езеро и едноименния заслон се минава през изгорелия клек, а от там през Йончево езеро. Някъде около 19 часа бяхме на ЦПШ-то. На бързо сменихме офисната екипировка с планинската, нахлузихме високите обуща и газ нагоре. Първоначално пътеката върви през борова гора, но на излизане от горския фонд гората преминава в клек. Самата пътека минава през клека, който горя в продължение на няколко дни през 2000 г. След като пътеката излезе от този тъжен пейзаж нещата придобиват съвсем различен характер. Има я красотата, има го простора, вървиш и сърцето ти пее. Ники напява „Сос ма караш” на Кайно Йесно Слонце и с бодра крачка води към Йончево езеро.

Вече е тъмно, когато го достигаме езерото. За съжаление от там до заслон Страшно езеро не успяхме да видим нищо от заобикалящия ни Свят. Само тук-там се чува по някоя птичка, която сме подплашили, минавайки покрай нея – никакъв шанс да я видиш. Толкова е тихо, толкова е спокойно, небето е чисто. Милиони звезди ме гледат, невероятно е. След 2 часа и 15 минутки от тръгването сме на заслона – малка каменна постройка, пригодена да приюти 15-16 човека. Печката на дърва е запалена и вътре е доста топло. Една група от Израел вече хърка по наровете, а трима туристи с едно куче, пристигнали 10-ина минути преди нас ни посрещат на вратата. Видели са челниците ни от далеч и ни чакаха. От поляната зад заслона се открива невероятна гледка към равнината долу. Виждат се светлините на сгушените селца и градчета. Хапваме леко и лягаме. Утре ни чака сериозен преход до хижа Иван Вазов. По предварителна информация от Ицо ще е около 10 часа с нормално(нашето) темпо.

В събота се събуждам преди изгрева. Правя кратка разходка в околието, за да избера по-добро място за посрещане на слънцето и въоръжен с фотоапарат-сапунерка в ръка сядам до една скала и чакам. Ето резултата:

Въпреки, че в София температурата вчера бе 28 градуса, тревата на поляната е покрита със скреж. Въздуха е невероятен, чист, хладен. Вдишваш и политаш. Красота. Ники се е разбудил и излиза навън. Разпитвам го за предстоящия преход. Казва, че е много, много красиво. Разбираме се със снощната група с кучето, че до вр. Мальовица маршрута ни е идентичен. Колкото повече – толкова повече, мъдрецът го е казал :). След като и Ицо се събужда и след закуската и кафето потегляме нагоре към върховете.

Тръгваме по стълбовата маркировка, която ще ни изведе по-високо в подножието на вр. Голяма попова капа. От там следва едно монотонно нагоре-надолу в подножията на върховете. Следващи са Купените. През цялото време гледката е неописуема с думи. Невероятно е. Простор и свобода до където ти стигне погледа, а и още малко нататък. Пирин се подава в далечината. Неземно е. Следва Ловница и спускане към подножието на Злият зъб. Там е и сипея, който е единствената въпросителна по маршрута. Господи, толкова е красиво! Обичам да вървя последен от групата, на двайсетина метра зад другите. Така оставам сам със себе си. Планината ме успокоява. Много. Когато застана Там, в подножието на някой гигант се усещам толкова малка част от този безкраен Свят. Седя си там, един такъв малък и в същото време голям, необятен, щастлив. Прекрасно е…

Ето го и сипея. Ицо ме предупреждава да внимавам, защото под нас имало други хора. Бутна ли камък той повлича още и цялата тази маса се стоварва директно на главите им. Вървя бавно. Крачка по крачка напредвам от камък на камък. Земята под мен поддава всеки път, когато стъпя. Опасно е, нестабилно. Виждам човека под мен на около 40 метра, право надолу. Той идва от заслон Орловец(БАК). Нямам право на грешка… Стъпка по стъпка, бавно, несигурно. Стъпвам с десния крак и камъка поддава. Повече на рефлекс се хващам за две туфи трева, но и те не са много стабилни. Тръгне ли този под крака ми, няма спиране.

Леко… спокойно… дишай… Мислено си представям, че съм лек като перо, усещам го с цялото си тяло. Сърцето ми бие до пръсване. Ники и Ицо вече са минали тази част и не ги виждам. Не смея да издам и звук, застинал съм. Събирам кураж за няколко момента и повдигам леко задния ляв крак. Камъка под десния ми крак поддава малко, но устоява някак си… Внимателно опипвам с левия, за да намеря стабилна земя… крачка по крачка изминавам и последния метър от сипея. „Айде бе, къде ходиш”, вика Ицо. Тука съм, казвам с лека усмивка, а вътрешно съм толкова щастлив, че го виждам, че ми идва да поема дълбоко дъх и да крещя от щастие. Тука съм, жив съм, не претрепах и човека под мен, всичко е наред.

Идва и той, който беше под мен на сипея. Усмихва се, поздравява, а колко бяхме близо до края преди няколко минути. Ако осъзнаваше може би нямаше да се смее или щеше да се смее още повече.. Но няма как да осъзнава. Знанието идва преди осъзнаването. Продължава към Злия зъб и забравя за нас.

Сядаме да отморим за 15-ина минутки, наслаждавайки се на околните Орловец, Злия зъб, Двуглав, Иглата. От началото на прехода днес за изминали три часа и половина. Имаме още доста път до Вазов.

Продължаваме по пътеката в посока Мальовишки езера, където ще обядваме и ще направим по-дълга почивка. Точно на 5-я час след тръгването от Страшно езеро сме на Мальовишките езера. След хапването лягаме да подремнем под парещото слънце. Времето е прекрасно. Тук вече има доста хора, които се качват към вр. Мальовица.

До тази точка от маршрута почти не видяхме други туристи и сега ми е малко неестествено. Правя грешката да си включа телефона от любопитство и тутакси започват да ме бомбардират имейли… защо го включих въобще?! Задържам червеното копче и се връщам в реалния свят.Тук, в Сърцето на Рила сякаш и хората са по-различни. Хубави, усмихнати, истински, приятелски настроени. Всички се поздравяват като се разминават. Може да не ти е останал дъх, но едно „Добър ден”, придружено с усмивка идва от вътре. Супер е. Жалко, че не е така и в София по задръстванията. Засичате се и… Добър ден(усмивка)…, а не редовното хранене. По задръстванията всички са тръгнали с големите хранилки на гръб и хранят ли, хранят 🙂

От връх Мальовица до хижа Иван Вазов пътеката е равна, монотонна. На седмия час от тръгването ни тази сутрин нещо ме хващат дяволите и изцепвам напред, за да поостана сам с тишината наоколо. Приятно е. Слънцето продължава да пече и май съм изгорял, но след седем часа ходене е малко късно за слънцезащитен крем. Вървя крачка по крачка и вече нямам търпение да седна пред хижата, да отворя една студена бира, да си събуя обувките и да се размажа от кеф в съботния следобед. С мисълта за бира изминава още един час от пътеката. Ицо и Ники са ме настигнали и вървим рамо до рамо. Споделяме впечатленията си от изминалия ден. Вече се вижда и хижата – остават по-малко от 40 минутки до нея.

В 17:45, точно 9 часа и 30 минути след тръгването ни от заслон Страшно езеро акустираме на хижа Иван Вазов. Питаме за Венци – хижаря, но се оказва, че той е отишъл по работа до София. Вместо това ни посреща Андрей. Пита от къде идваме. От Страшно езеро, казва Ицо. Брааво, браво отговаря, добър преход сте направили. В колко часа тръгнахте? 08:15, казва Ицо. Че и добре сте се справили, поздравления. Знам сега от какво имате нужда – Каменица, Загорка, Пиринско… каква искате?! ТОЧНО В ДЕСЯТКАТА!, казвам си. Ники отива да се изкъпе в реката, докато ние си пийваме по една Пиринска. Тъй като сме пристигнали сравнително рано, все още има свободни бунгала. Настаняваме се в едно от тях и отиваме в столовата, за да продължи веселата част.

Малко по малко се запълват и съседните маси около нас. По едно време се появява отряд на ПСС(Планинска спасителна служба към Български червен кръст). Настаняват се на масата до нас. Започваме да обсъждаме въздесъщите планински застраховки и ПСС-арите се включват. От темата за застраховките преминахме през много и разнообразни такива. Разказвахме си истории впечатления от планините в България и по света. Един от отряда(оказа се, че това е дупнишкия отряд на ПСС) разказа как преди месец е изкачил Матерхорн в Швейцария. Гледаш го един висок, сух и жилав, а как разказва, на какви места е бил… за съжаление не намерих никъде във форумите пътепис за неговото изкачване на Матерхорн.

Домашната дюлова ракия, която купих от фестивала на виното в Александровац, Сърбия си казва думата и не съм запомнил имената на никой от отряда. Бяха много готини пичове. Страхотни неща разказаха. Колкото и интересно да е обаче става време за лягане. На следващия ден ни чака дългото спускате през долината на Урдина река до ЦПШ Мальовица, където е колата ни.

В неделя пак станахме ранo, защото по предварителна информация прехода този ден би трябвало да продължи около 5-6 часа. Станахме рано и хапнахме много вкусни пържени филийки на хижата. Пътят ни минава през долината на Урдина река, през Яворова поляна до ЦПШ Мальовица. Тръгнахме към 8. На Раздела бяхме за час. Решихме да кривнем леко и да си дадем 45 минутки, за да се порадваме на 7-те Рилски езера от високо.

Прекрасни са, наистина прекрасни. Пожелавам на всички ви един ден, някога, да можете да ги видите в истинската им красота. Когато няма хора в циркуса, когато не е цирк. Това място беше толкова чисто, специално… комерсиализирахме го, жалко. Дано успеете да го видите истинско… но да не навлизаме в тази широка и дълбока тема.. Продължаваме по план. Урдина река и циркуса на Урдини езера се намират много близо до 7-те Рилски езера. В същото време за запазени в голяма степен чисти и неопетнени, поради трудната достъпност(няма лифт ) Местата през, които минава пътеката са вълшебство, земен рай беше казал някой.

Водата в езерата е кристална, чиста, сладка. По-сладка вода от рилската не знам дали има. Аз поне не съм опитвал. Прехода в Урдин циркус и по течението на Урдина река като цяло е около 4 часа. Невероятна красота – не може да се опише с думи. Само емоциите могат да се споделят, но това трябва да се види, за да се разбере и този разказ. Срещнахме 4 човека до Яворова поляна. Толкова е яко, когато си насаме с природата.

На самата Яворова поляна имаше доста хора. Някои правеха шишлици, други вече дремеха по пейките, а на нас ни предстоеше най-стръмната отсечка за изкачване през този ден. Точно преди ЦПШ има едно 30 минутно изкачване, което може да ти вземе и последното добро настроение. Не е толкова сериозно като де-нивелация, а просто след 6 часа трамбоване идва малко в повече. Но си заслужава, всяка крачка си заслужава. По супа и бира на ЦПШ, и обратно към София щастливи и изпълнени с мечти за още по-големи походи.