Най-мрачният, тъжен и шокиращ музей, който някога сме посещавали, описващ живота в Камбоджа в периода на 1975-та – 1979-та и ерата на Червените КхмериОтново искам да отбележа, че статията не е весела и слънчева, а точно обратното. Нека, който не иска да си разваля настроението, да спре да чете тук.
Музеят на геноцида в Пном Пен, Камбоджа включва два обекта – затвора “S-21” и The Killing Fields (полета с масови гробове), където са били убивани и погребвани враговете на партията. Двата обекта са напълно шокиращи. Туристите едвам сдържат сълзите си, четейки описанията на експонатите. Почти никой не говори, не се смее, всички са в шок, а въпросът “защо” не спира да ги тормози.
Първоначалното приложение на сградата на затвора е билa гимназия, която след като през 1976-та Пол Пот стъпва на власт, функцията ѝ се променя напълно. Името е сменено на “Security Prison 21” (S-21), класните стаи са превърнати в килии и стаи за мъчения. По прозорците е сложена бодлива тел, решетки или ламарина, аз по телта навън – пуснат ток.
В “S-21” са работили повече от 1500 надзирателя и явно са си вършили работата добре, защото при 4 годишната история на затвора няма нито един избягал.
Една от 4-те сгради на затвора
През това място, за 4 години, са минали повече от 20 000 “врагове на партията”, по-късно убити на “The Killng Fields”, за които ще разкажа по-надолу в тази статия. Затворниците са били многократно измъчвани и принуждавани признават всякакви грехове, да назовават членовете на семействата си, които в последствие също е трябвало да бъдат ликвидирани, да изпълняват заповедите на надзорниците и др.
В първите месеци от съществуването на S-21 жертвите са войници, държавни служители, както и учени, лекари, учители, студенти, работници във фабрики, монаси, инженери и др. от предишния режим. По-късно обаче параноята в ръководството нараства и Червените Кхмери започват да изтребват хиляди партийни активисти и техните семейства заподозряни в “шпионаж”. 
При влизането си в затвора всички затворници са били снимани, а биографиите им са подробно описани и пазени от червените бюрократи.
Червените Кхмери са избивали цели семейства, защото както казва Пол Пот “За да отстраниш плевела, трябва да изтръгнеш и корените му”. За това ако заподозрат някой, убиват целият му род. Пеленачетата също…
Снимки на затворниците при влизане в затвора
Понякога са заснемали и телата на затворниците и след смъртта им.
Снимки на затворниците след смъртта им
След като вече са заснети на влизане, затворниците биват оковани по стените на досегашната гимназия. В една класна стая са се побирали по 50-60 човека. От там започвам мъченията, които се простират колкото фантазията на надзирателите.
Вадели са ноктите им и са ги заливали с алкохол.
Карали са ги да сядат на гореща ламарина.
Правели са експерименти, като са отваряли телата на още живите затворници и са вадели органите им. Закачали са ги по стените с порезни рани и са ги оставяли бавно да умрат, от загуба на кръв.
“Най трудните” затворници са били одирани живи.
Убивали са ги с ток, вода, задушаване и по още 100 начина.
Физическите изтезания са били комбинирани с лишаване от сън и правото на комуникацията между затворниците, която се е наказвала с още мъчения.
Ако затворниците след всичко това не успеят да умрат са били карани в “killing fields”, което е било последната им спирка. Последната спирка за хиляди, хиляди души…
Вадели са ноктите им и са ги заливали с алкохол.
Карали са ги да сядат на гореща ламарина.
Правели са експерименти, като са отваряли телата на още живите затворници и са вадели органите им. Закачали са ги по стените с порезни рани и са ги оставяли бавно да умрат, от загуба на кръв.
“Най трудните” затворници са били одирани живи.
Убивали са ги с ток, вода, задушаване и по още 100 начина.
Физическите изтезания са били комбинирани с лишаване от сън и правото на комуникацията между затворниците, която се е наказвала с още мъчения.
Ако затворниците след всичко това не успеят да умрат са били карани в “killing fields”, което е било последната им спирка. Последната спирка за хиляди, хиляди души…
Легло, на което затворниците за били вързвани и измъчвани.
В една от сградите класните стаи са разделяни на множество малки килии, големи метър на метър. В тях са живели по 1,2,3 души. Понякога жени с бебета.
Бивши класни стаи, превърнати в малки килии.
Къпането е било някакъв лукс, който далеч не всеки е имал късмета да изпита. Водата за къпане се е изливала направо в килите, без да има от къде да се оттече. Влага, кръв, въшки, изпражнения и мизерия, толкова непоносима, че хората постоянно са умирали от инфекции. Други причини за смъртни случаи са били гладът и изтощението.
Затворниците са получавали четири малки лъжици оризова каша и чаша супа два пъти на ден, а пиенето на вода, без позволението надзирателите е било причина за сериозен побой.
Затворът е имал строги правила, а тежки побои са били причинени на всеки затворник, който се е опитвал да не се подчини. 
На двора, между 4-те сгради на затвора се намира бесило. Там хората, които не са се подчинявали на заповедите са висели с денонощия, завързани за краката и потапяни във вода.
Питате се дали някой е оцелял след всички тези изтезания, болка, мъка и условия в затвора. Изненадващо, но оцелели има. С двама от тях може да се запознаете в музея и да си купите книга, описваща преживяванията им.
Един от оцелелите след престоя си в затвора.
За първата година от съществуването S-21, труповете са били погребани близо до затвора. Мястото обаче бързо свършило и масовите гробове започнали да изникват в Choeung Ek, петнадесет километра от Пном Пен. Познато още като “The Kiling Fields”, мястото е последна спирка за хиляди затворници.
Входът на “The Kiling Fields” в момента
След изтезанията в затвора, хората са водени тук и са били убивани по особено брутален начин. С железни пръти, кирки, мачетета, листа от захарна палма и много други импровизирани оръжия поради недостига и цената на боеприпаси.
Острите листа на захарната палма, с които са прерязвали гърлата на пленниците.
Трябвало е да бъдат убити толкова много хора, че червените понякога трудно се справяли. Повечето от хората са зашеметявани и погребвани живи в масови гробове.
Телата са били посипвани с вещество DDT, забранен в наши дни химически пестицид, който е служел да прикрива миризмата и да доубиване на все още живите.
Един от десетките масови гробове в района на “The Kiling Fields”
Масов гроб на 450 жертви
Масов гроб на 166 обезглавени жертви
И не само заградените части са масови гробове, а всичко в диаметър близо километър. Около обозначените пътеки се срещат кости, парчета дрехи, зъби…
Вдлъбнатините са се образували поради разлагането на стотиците тела.
По време на режима на Червените Кхмери всички хора е трябвало да изглеждат идентично. Бедните са останали бедни, но средната класа и по-заможните е трябвало да станат като тях. Еднакви дрехи за всички, еднакви къси прически за мъже и жени.
Остатъци от дрехи, открити при разкриване на гробовете.
Дървото от снимката по-долу е служело за убийство на деца. Хващали са ги за краката и са им чупели главите в стъблото. Около дървото са намерени множество детски зъби и парчета черепи. Ако ли не са ги подхвърляли във въздуха и хващали с вили или щиковете на автоматите.
Това дърво също е част от жестоката съдба на хиляди камбоджийци. Наричат го “The magic tree”. И дори да прилича на дървото “Бодхи”, под което Буда е получил просветлението си, тук красива легенда НЯМА! Само жестоката реалност. По време на режима на Пол Пот в клоните на дървото е имало закачени колони, от които се е чувала патриотична музика, заглушаваща звуците от удари, виковете и плач. Музиката от магическото дърво е била последното нещо, което хиляди са чули.
След края на режима, през 1979-та, на територията на “Kiling fields” е построена костница, в която се помещават костите на убитите, след като масовите гробове са били отворени. Там на 17 етажа са събрани, черепите на жертвите, на които още личи начина, по който са били убити.
През 1979 г., 3 дни след падането на режима на Пол Пот, затворът е разкрит от виетнамската армия, а година по-късно се превръща е музей. На геноцида.
По време на целия ни престой в Пном Пен се опитвах да разбера защо и как по дяволите хората са позволили всичко това да се случи. А дали няма да се случи отново? От всичко обаче, най-интересно ми беше да разбера повече за живота на надзирателите. Какви са били преди да стъпят на тази длъжност, дали са живи, съжаляват ли, как въобще живеят, след всичко, което са извършили.
Екскурзовода ни беше един от оцелелите след режима на Пол Пот, станал свидетел на огромен брой зверства. В момента работи като екскурзовод в музея и главен изследовател на жертвите и оцелелите след “Червените”. Част от работата му включва издирването на живите надзиратели и провеждане на интервюта с тях. Беше стигнал до 40 (от близо 1700). Всички те са били млади, загубили близки, в а последствие главите им са били промити от други промити глави, последователите на идеята. “Занимавам се с това от толкова години! Още не разбирам Защо”, сподели с нас докато обикаляхме килиите.
Странно е обаче, че след падането на режима нито един от надзирателите не е арестуван или съден за делата си.
Донякъде отговорът на въпроса ЗАЩО се крие в монархията. Камбожда все още е кралство, но почвата за зловещите събития е създадена от кралско семейство от 60-70-те, позволило 90% от населението да тъне в мизерия и да гладува, докато жителите на градовете, и особено приближените до кралското семейство са тънели в разкош. Това е основната пропагандистка теза на комунистите – всички освен селяните са кръвопийци, паразити на гърба на народа.
Екскурзоводът ни в музея.
Още нещо за финал… всъщност, заглавието лъже. Не е възможно 2 000 000 човешки съдби и милиони страдащи семейства да бъдат събрани, в който и да е музей по света. А S-21 е само един от най-малко 150-те подобни затвори в цяла Камбоджа.
Бъдете здрави!
Latest posts by Адриана (see all)
- Ще се видим във Facebook - 1.03.2021
- Нова година, нов късмет, нов проект - 11.02.2021
- Ти да видиш! Какво не знаеш за Швейцария. - 20.12.2020
Аз съм Адриана - пътешественик, екскурзовод и мечтател. Обичам слънцето, непринудените хора, дългите разходки в планината, приключенията, смеха и усещането за свобода, което ми дават пътешествията. С други думи, живея за да пътувам и пътувам, за да живея.
