С. Кянджин Гомпа – пасбище Лангшиша Карка – с. Кянджин Гомпа
Това е първият ни цял ден в района на селото. За него избрахме да ‘отскочим’ до едно високопланинско пасище на около 4 часа в посока. Още от сутринта денят не тръгна като хората…
Mазах си лицето със слънцезащитен крем и без да се съобразя си потърках очите и ги напълних с крем. Последствието… ами последствието е, че очите ми започнаха да сълзят толкова много, че можех да си събирам сълзите в чаша. Вървенето срещу слънцето беше и допълнителна причина за засилването на дискомфорта и сълзенето.
Около 20 минутки след това се сетих, че в раницата са допълнителните плаки на очилата и след поставянето на тази за сняг, най-тъмната, нещата се пооправиха и постепенно сълзенето спря. Веднага след селото пътеката върви през нещо като каменна река или каменен сипей, но с много големи мащаби.
На пролет, при топенето на сезонните снегове на ледника Яла(Yala Glacier) на това място минава реката, но интересното е, че всяка година тече през различна част от това каменно поле. В следствие на това мога да се видят изградени мостчета в нищото и места, където има река, но няма как тя да бъде пресечена. Ние сме в есенния сезон и за радост нямахме проблеми с пресичането и вървенето по пътеката.
След прекосяването на въпросната каменна река, пътеката ни отново криволичи по поречието на р. Лангтанг през цялото време. На практика в този ден нямаме изкачване и ще се движим в диапазона на 3800~4000 м. височина. Черешката на днешния ден е високопланинското пасище Лангшиша Карка(Langshisa Kharka), което се намира в подножието на три 6-хилядни върха и по гидовник е изключително красиво и панорамно място. Очаквахме по пътя да срещнем и някое стадо якове.
Вървим си ние по пътеката, а на мен нещо не ми е добре и с всяка крачка дискомфортът ми се увеличава. Започвам безпричинно да се дразня от всичко и всички наоколо. Търся спасение с любимите Smallman, слагайки тапите в ушите, но и това не помага. Мишо води най-отпред и определя темпото на групата, аз съм някъде по средата, а групата се е поразкъсала и не вървим близо един до друг. Темпото ми се струва бързо, прекалено бързо и това ме изнервя допълнително. След малко се замислям и започвам да наблюдавам околните ми спътници – не си дават много зор… значи проблемът е някъде в мен, а не в темпото.
По това време главата ми искаше да се откачи от врата ми и да ми бие един шамар, толкова ме болеше. Тая няма да я бъде, казвам си и докато си комуникирам със себе си ме настига Веси. Споделя, че Маги не се чувства добре и ме пита дали случайно искам да я придружа обратно. Сякаш ми чете мислите. Подвиквам на Мишо с молба да ме изчака. Настигам го и му казвам за състоянието ни и намерението ни да се върнем назад.
Това се случва на третия час след тръгването от селото и съвсем близо до едно възвишение с панорамна гледка, но ще трябва да оставим тази част за следващото ни идване в района, защото здравето и сигурността са най-важни.
Прибирането ни до селото отне пет часа. Пет часа под парещото слънце и брулени от непрестанен вятър. С много трудности намерихме завет под една скала, за да запалим примуса и да си притоплим едни спагети полуфабрикат за обяд. По някое време имахме невероятния късмет буквално на метри над нас да премине голяма граблива птица. Колко е величествена тази гледка на фона на обикалящите ни планини. Как само потрепваха перата на края на крилата й в унисон с теченията носещи я във въздуха.
За миг почувствах свободата да се рееш над всичко туй, що ни обграждаше нас и ни караше да се чувстваме толкова малки и големи едновременно. По пътя с Маги обсъждахме състоянието си и по симптомите стигнахме до извода, че и двамата страдаме от лека форма на височинна болест.
Препоръките при появата на такива симптоми са да се движиш въпреки дискомфорта, а не да се залежаваш, за да може организмът да свикне на ниските нива на кислород на тези височини. На стъмване, на около час преди селото, природата ни дари с един от най-красивите залези, на които съм ставал свидетел. В същото време луната беше толкова голяма и ярка, че белите шапки на околните върхове светеха дълго след като се стъмни.
На входа на селото имаше голямо стадо якове с много малки, които тичаха и си играеха под зоркото око на възрастните. Много са смешни – докато тичат си вдигат високо опашката и приличат досущ на каракачанска овчарка. Малките якове са с размера на най-големите каракачанки. Влизайки в селото някак успяхме да навигираме измежду лоджиите и да намерим правилната посока към нашата.
В Кянджин няма пътища или осветление, дори ток няма. До оградата на нашия хотел срещнахме угрижения Прем, събрал носачите в дружина и тръгнали да ни търсят. В момента, в който ни видя на лицето му се изписа голямо облекчение. Успокоихме го, че всичко е наред, и че останалите идват малко след нас.
Изпреварих събитията и поръчах вечеря – зеленчуков чоу мен(Veg Chow Main; оризови спагети със зеленчуци). Тази мега-вкусотия в последствие ми стана любимо и често си го поръчвах. Малко по-късно, под звуците на индийска музика и с танцова стъпка, се появиха Прем, носачите и останалите от нашата група. В последствие разбрахме, че той е бил много притеснен първо за здравето ни и второ, защото нощните преходи са забранени със закон в Непал и той като водач носи пълна отговорност и за двете. Но всичко е добре, когато свършва добре. В следствие на тежкия ден тази вечер бях като труп. Веднага след вечерята си легнах. Това беше в 21 часа…
Галерия със снимки: http://bit.ly/1DgVJYX
- Ще се видим във Facebook - 1.03.2021
- Нова година, нов късмет, нов проект - 11.02.2021
- Ти да видиш! Какво не знаеш за Швейцария. - 20.12.2020