Днешният ден ще ни отведе до по-голямото село Туло Сябро. Имаме да превземем около 2,5 часа слизане и още толкова изкачване. За тази цел прекосихме р. Лангтанг по поредния въжен мост и продължихме надолу. Пътеката беше претъпкана с хора, които се изкачваха нагоре – туристи и местни носачи и водачи. Всички се учудваха на големината на групата ни, както и на бързото темпо, което поддържахме. Повече от нас по численост бяха две групи хора – носачите и децата. Всеки път щом се разминехме с някой носач истински му се възхищавах.

Планински носач. Снимка: http://goo.gl/LKMUFE

Тези дребни хора понякога носят багаж, който като обем е два пъти по-голям от тях. Представете си една дървена рамка, наподобяваща рафт с различни отделения. Тази рамка е тясна долу и се разширява нагоре. Като в най-широката си част е около метър широка. Вътре се слагат най-различни провизии за хотелите – сол, брашно, вафли, безалкохолни напитки, алкохолни напитки и всякакви такива дребни неща, които се продават в лоджиие. В същото време от страните на рамката висят други провизии.

Един човек даже носеше два бута, закачени по един от всяка страна! Мога само да гадая колко тежи цялото това нещо, но носачите връзват една платнена лента на долния край на рамката, прегъват я и я поставят на челото си. Цялото тегло на товара пада на врата им.

Разпитвах Прем по пътя и той ми каза, че отсечката между Сябробеси и с. Лангтанг я взимат за един ден – почти 2000 м денивелация. Прем заключи разговора – да труден е животът им, много труден, но те все пак са доволни (той използва думата happy), че имат работа, защото ще могат да нахранят семействата си. По неговите думи надницата на един носач (на стоки за хотел) е малко под 1000 рупии на ден, което е малко по-малко от 10 US.

Снимка: http://goo.gl/qU02o7

Имаше и много деца, които ни подминаваха по пътя надолу. Оказа се, че започват училище след няколко дни и за това покрай нас буквално профучаваха на групи от по 10-15 деца. Ухилени и безгрижни, те само казваха едно Намасте! и продължаваха надолу унесени в разговор и с бърза крачка, а някои ентусиасти направо си тичаха по пътеката.

Разминахме се и с няколко кервана с якове и магарета, които изнасяха чували с ориз нагоре. Явно някой се беше досетил, че всички пренасочени от Анапурна към Лангтанг туристи ще се нуждаят от повече храна.

Някъде на втория час след тръгването Прем и Таши ни чакаха на една отбивка, показвайки ни пътя към Туло Сябро. Поехме по „новата“ ни пътека, водеща към свещените езера Госай, която не е толкова посещавана и това се усети веднага. Нямаше почти никакви хора. Отново вървим през гора – големи рододендронови дървета с подлес от бамбукови дървета. Тука, на ниското температурата и влажността са осезаемо по-високи.

Сякаш поемайки по тази пътека влязохме в друга планина. Усещането е толкова различно от нашите гори и в същото време е все така хубаво. И песните на птичките са различни, но много хубави. Още сутринта от хотела, а и почти през целия ден виждахме следващата ни дестинация на отсрещния склон, но за да стигнем там трябваше да прекосим една река, която течеше много ниско. И да, познахте, пак по въжен мост.

Предстоеше кратко, но рязко слизане и след това продължително изкачване към селото. Мишо, с който вървехме по-назад по това време, каза да събера другите за обща снимка на моста.

Час по-късно вече бяхме наобиколили една жена, която изработваше колани на дървен стан. Пихме по едно чайче, някои и купиха сувенири(снимка на Веси и Петя с коланчетата) и продължихме към Туло Сябро. То е разположено на стръмен планински склон, терасиран на ниви и има доста къщи, а в най-високата му част са хотелите. Ние ще спим в Лама Хотел, който е разположен в най-високата част на селото.

Когато стигнахме там останахме много приятно изненадани. Това е най-чистото и подредено място, на което ще спим от идването ни в Непал. По-добро е даже и от хотела в Катманду. На всичкото отгоре е и най-евтиното. Трудно мога да си представя, че може да стане по-добре, но явно ми е бедна фантазията, защото точна така стана. Обядвахме със страхотна тиквена супа и гъбена пица, поляхме доброто настроение с по бира Еверест и се отдадохме на почивка.

Разбрахме, че в 18 часа ще има ритуал в местния манастир и решихме да го посетим. И тук повечето хора са наследници на пришълци от Тибет и изповядват тибетски будизъм. Манастирът е малка правоъгълна постройка, боядисана в бяло и с малък ограден двор. В двора има няколко големи дървета и малка полянка. Вътре манастирът е богато изписан с различни сцени и картини от битието на Буда. Състои се от предверие, там се оставят обувките преди да се влезе в по-голямата и главна зала с олтар и статуи на Буда. От дясно и ляво след входа са наредени малки и по-големи барабани, използвани в различни ритуали. Най—големите бяха около метър в диаметър.

Ритуалът, на който присъствахме започна с биене на камбана в двора на манастира, точно в 18 часа, с цел приканване на вярващите – в случая ‚вярващите‘ бяхме 6-7 човека от нашата група и ламата, който водеше ритуалът, а двете му дъщери се кискаха пред вратата почти през цялото продължение на службата. След призива отвън се пренесохме вътре и след като събухме обувките си се настанихме в главната зала на сградата. Ламата предварително беше запалил кандила. Залата беше тъмна, а единствената светлина идваше от запалените свещи пред олтара. Настани ни в ляво и дясно на него, а той застана фронтално срещу олтара.

Монотонното му гърлено пеене контрастираше с ударите по барабана и чинелите, а димът от кандилата и слабата светлина от свещите пред олтара допълваха чувството за магичност на случващото се. Затворих очи и се лека по лека се отпуснах до състоянието на пълно безгрижие. Това ми състояние не се дължеше на самия ритуал, разбира се. Цялото изживяване спомогна за него, още от момента на закупуването на билетите, последвалата подготовка и сега, когато вече сме тук. Хималаите – тази дългогодишна мечта бе факт и се случваше тук и сега. Тази година(2014-та) имах възможността да си взема една година отпуск от работа – факт, който също добави към това да изживея на 100% непалското приключение.

След ритуала се прибрахме за вечеря – отново крем супа от тиква, но този път с омлет. След вечерята беше и най-интересната част от деня. С нас дойде да разговаря една дама от семейството, собственици на хотела. Казва се Чесум Лама и е учител по английски и директор на местното училище.

Разказа за трудностите, които имат с бюрокрацията след идването на комунистическия режим. На 02 юни 2001 Непал усъмва с ужасяваща новина. Престолонаследникът принц Дипендра избива всички членове на кралското семейство и след това се самоубива. Следва 1 година гражданска война и комунистически режим от тогава насам. В момента Непал има парламент със 106 партии и над 1000 депутати в парламента. Според думите на Чесум всичките са корумпирани. Като директор на училището среща много трудности, особено с образованието на момичетата. Поради крайната бедност, в която живеят, семействата не могат да си позволят да обучават всичките си деца и приоритет са момчетата.

Те принципно са приоритет в тяхното общество. Чесум, с помощта на един англичанин, е разпечатала книжка с инфо за района на Лангтанг, с цена 500 рупии(ок. 5 USD) като парите от продажбата влизат във фонд, който подпомага обучението на момичета. Естествено всички си купихме такава книжка. Може би, защото бе първият, а в последствие и единствен добре образован местен човек, който срещнахме по пътя си, не знам, но Чесум Лама направи много силно и добро впечатление на всички ни.