Магията на Хималаите Ден 3-ти – “Магистрален убиец”

29.10.2014 Катманду – с. Сябробеси

Денят започна в 06:15 с алармен звън. 30 минути по-късно пристигна микробусът, който ни откара да градската автогара. Имаме осигурен трансфер до с. Сябробеси с междуградски автобус. Разстоянието от Катманду до там е около 250 км. по път следващ долината на река Тришули.

Пътят е двупосочен и еднолентов – една лента за двете посоки. В дясно има няколко стотин метров склон, а в ляво пропаст увеличаваща дълбочината си с всеки изминат километър – с други думи, абе много дълбока. Разминаването между две коли е много трудно, а между два автобуса/камиона е направо невъзможно. И все пак шофьорите се справят някак си. Разминават се буквално на милимундер. Пътят е много тесен и с много остри завои. Шофьорите в Непал са сътворили уникална система, за да се справят със завоите без видимост. На всеки такъв завой, а това са 70% от завоите по нашия път, шофьора свирка с клаксона и се ослушва за насрещни бибиткания, защото иначе няма шанс да разбере иде ли някой или не. И учудващо работи! Баси колко добре работи! Когато насреща идва друго превозно средство и трябва да се разминем се включва и ‘стюардът’. Това е един младеж, който е позициониран на отворената врата на рейса, висящ наполовина навън, неизменно с цигара в уста.

Неговата задача е да потропва по автобуса, за да ориентира шофьора за това колко сме близо до пропастта и колко още на ляво може да дръпне автобуса той. И това работи, но един съвет от мен – когато тропанията станат много интензивни, в никакъв случай не поглеждайте към пропастта, особено, ако са ви слаби ангелите.

На моменти бяхме буквално на десетина сантиметра от пропадане. Дъхът ти спира като видиш къде ще отиде автобусът, ако… Е в един момент си казах, че ако паднем никой от седемдесетте човека в автобуса няма да оцелее за това няма какво да се кося. И да, вътре бяхме около 70 човека по информация на шофьора. Дори каза, че в посоката, в която пътуваме не се качват хора на покрива на рейса, в обратната посока има и такива. Автобусът е марка Тата, излязъл от заводите в Индия най-късно в 1970 година. 

Автобусът, с който пътувахме до Сябробеси. Делукс, ха ха

По мои сметки вътре има 32 седящи места и един тесен коридор между тях. Как се събрахме толкова хора в това инженерно чудо и до ден днешен е мистерия за мен. Всеки от автобусите, които видяхме на авто гарата и по пътя беше нашарен в най-различни цветове и закичен с флагчета и шалчета, и със собствено име. Един беше ‘Разпръсквай любовта’(Spread the love), друг ‘Контрол на скоростта’(Speed control), а нашият –‘Магистрален убиец’(Highway killer). И това, ако не е късмет!

‘Магистрален убиец’ в целия си блясък

По скоростта, с която караше, мисля че шофьора си е заслужил това име. Изпреварваше по завоите всичко – автобуси, камиони, джипове, коли, мотоциклети, каруци. Шофьора беше много фокусиран в карането си. Беше с тъмна кожа, с дълга черна коса, вързана на опашка. Приличаше на Дани Трехо(Dani Trejo) от Десперадо. Единственият момент, в които се усмихваше беше веднага след като се е разминала челна катастрофа. В тези моменти разликата между подобни ситуации у нас и в Непал ме изумяваше.

В Непал хората са сериозни докато не се размине. Веднага след това слагат по една усмивка до уши, разменят по няколко думи, когато се изравнят и си продължават по пътя с все същите сериозни физиономии. Щом тези хора могат да са щастливи в условията, в които живеят, то и ние можем да бъдем щастливи в нашите. Даже би следвало много по-лесно да намираме причини да сме щастливи, защото условията на живот в Непал са светлинни години назад от тези в България. Толкова лоши улици, толкова мръсотия и толкова беднотия у нас не е имало! Поне в последните 30-ина години откак съм взел на заем това физическо тяло такива условия не е имало! Но то щастието е състояние на духа преди всичко останало, без значение къде си.

Успешно акостирахме в село Сябробеси след само осем часа и 250 пропътувани км от началото на това приключение. На слизане аплодирахме шофьора за това, че ни закара живи и здрави. Настанихме се в хотел Айла Пийк и поръчахме по един Дал Бат за вечеря. Супер вкусно нещо е тоя Дал Бат. С толкова ориз се очертават много вкусни 18 дни без месо 🙂

След вечерята се запознахме с носачите, които ще бъдат с нас по време на трека. Интересни хора със странни имена. Изглеждаха уплашени. По-нататък по трека ще станем приятели с всички тях, но за този разказ, скъпи читателю, ще трябва да проявиш само още малко търпение. В началните планове на включването си в това приключение мислех да си нося сам нещата и да не използвам носач, та нали съм най-якия планинар на света… В последствие разума надделя над егото.

Везните бяха наклонени в обратна посока най-вече от осъзнаването, че носачът разчита на нашите 5 долара на ден, за да храни семейството си. Всеки носач носи багажа на двама души с общо тегло до 25 кг., за 5 долара на ден… общо. Тъжна история, но те бяха щастливи и благодарни за това, че ни носят багажа. Все пак от това се изхранват.

Утре ни предстои първият ден ходене в Хималая планина. Най-сетне! Търпение нямам да се махна от тая псевдо цивилизация и да се отдам на прегръдката на планината. Пиша това лежейки в стаята и все още не мога да повярвам, че тази дълго бленувана мечта е тук и сега… До утре!