Мароко – една изживяна приказка в реалността

Един страхотен пътепис на Мария Атанасова за Мароко, приказките и сбъднатите мечти. Приятно четене.

Една колежка ме попита дали е хубаво в Мароко, защото имала предложение за пътуване. Аз ѝ отговорих, че на мен много ми хареса, но не ѝ разказах какво направи екскурзията ми в тази страна незабравима. Мисля, че сега е момента да го споделя с нея и всички, които са избрали Мароко за своето следващо пътуване.

Беше краят на годината – ноември. Дъщеря ми изведнъж попита, дали не искам да посрещнем новата 2010 година по различен начин – не в къщи, например в чужбина. Аз отговорих, че може. На въпроса къде – казах първото, което ми дойде на ум, а именно Мароко.

Речено-сторено. Разгледахме предложенията и се спряхме се на агенция, която да организира нашето дългоочаквано пътешествие. Винаги съм се отнасяла към рекламите за различните дестинации като нещо доста преувеличено, и сега не беше много различно. От рекламата се очакваше да си прекараме като в приказките от 1001 нощ.

Дъщеря ми уреди записването, плащането и рано сутринта, на 27 декември излетяхме.

Екскурзията ни включваше Мекнес,  Казабланка, Рабат и Маракеш.

По време на разходката ни в селището Мекнес екскурзовода обърна внимание на това, че на небето се виждат – на изток една бяла луна, а на запад – залязващото слънце. Според него това означавало, че в групата сме хора, които можем да бъдем огнени като слънцето и нежни като луната. Беше един прекрасен и незабравим ден. Настаниха ни в хотела. Взехме си багажа и по един коридор се отправихме към стаята си.

Наред с останалите имперски градове – Рабат, Волубилис и Мекнес, в сърцето ми остана и Маракеш – град, основан през 11в., втората имперска столица. Един удивителен град, където наред с хаоса и бъркотията, имах усещането за абсолютна радост. Вървях по улиците на Маракеш, разглеждах забележителностите, имайки чувството, че тук времето е спряло. Сякаш станахме част от екзотиката и една мистерия, водена от светлините, разнообразните аромати, ритмите , музикантите и животните, така се чувствах на площада Джама Ел Фна, най-забележителното и интересно място от целия град.

Дъщеря ми вървеше пред мен и изведнъж като от нищото чух един глас да казва „бонжур“, на което тя отговори със същото. В следващият момент гласът се материализира и един млад мъж поздрави и мен. Аз отворих уста да отговоря, но така си и останах. Пред мен се беше появил един млад мъж, с руса коса и широка усмивка. Лицето му изразяваше радост, като че ли точно нас е очаквал.

Това, което ме остави без глас, беше че този млад човек толкова много приличаше на едно малко момченце от книжката, която преди много години ми подари баща ми –  Малкият принц.

Не мога да изразя с думи какво почувствах. Първо си мислех, че това че бях в Казабланка и Рабат ( там, където е бил Екзюпери ) е оказало влияние. А може би красотата на парка е причината да съм като в приказка, кой знае. В двора бяха нацъфтели бугенвилиите с лилави, червени и розови листа. Оранжевите мандарини се показваха от дръвчетата. Беше толкова красиво!

Но след това видях този млад човек и в ресторанта, и в бара, и в парка. Дори когато тръгвахме с автобуса, той ни изпрати заедно с още двама души от персонала. И трябва да Ви уверя, че не имената на градовете, нито вълшебната красота на растенията бяха причината да намеря приликата.

Не направих снимки. Само когато се върнахме показах корицата на книжката на дъщеря си. Тя каза, че младият мъж наистина прилича на момченцето от книжката.

(Значи все още съм добре).